Една малка истина за живота...

Една малка истина за живота...


Най добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и
извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше
просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли
хартията и наблюдаваше с тъга коприната и дантелите. Това аз й го
купих, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали
сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за
някакъв особен повод. И сега, аз мисля, че това е точният момент".

Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които
щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше
починала. Когато той се обърна към мен, ми каза ? Никога нищо не
прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш е един
особен повод".

Аз винаги си спомням тези думи. Те промениха моя живот. Днес аз чета
повече от по рано и чистя по малко. Аз сядам на моята тераса и се
наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в
градината ми. Аз прекарвам повече време с моето семейство и с моите
приятели и по-малко работя. Аз разбрах, че животът е една сбирка от
опит, който трябва високо да се цени. От сега нататък нищо повече не
прибирам и не пазя.

Употребявам всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори
обличам новото си яке до супермаркета. Употребявам също така и
любимите си парфюми, щом имам желание за това. Фрази, като напр. "Един
ден..... " или "На някой от следващите дни...." вече не съществуват за
мен и съм ги изхвърлил от моя речник.

Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги
направя. Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя
приятел, ако тя знаеше, че утре няма да я има вече : едно утре, което
ние всички доста лекомислено очакваме. Аз мисля, че тя би звъннала по
телефона на своето семейство и на някои близки приятели. Може би аз
също бих позвънил на някои стари приятели за да се сдобря с тях и да
се извиня за някои стари пререкания. Мисълта, че тя би поискала да
отиде още веднъж да яде по китайски / нейната любима кухня/, ми
харесва особено много. Това са тези малки неизвършени неща, които
много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени. Бих се
изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които
бих искал да се свържа в "някой от следващите дни".

Бих се изнервил също така ако установях, че не съм написал онези
писма, които исках да напиша "в някой от следващите дни". Бих бил
изнервен, че не съм казвал често на най близките си колко много ги
обичам. Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да
запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот. Аз си
казвам, че всеки ден е нещо особено всеки ден, всеки час, както и
всяка минута са нещо особено.
---------------------------------------
Това не съм го писал аз, открих го поразчиствайки малко пощата си.
Но ме накара силно да се замисля, наистина колко често казваме 'утре', а колко често всъщност това утре не идва ... 


Жалко е как понякога се пропилява голяма част от живота в отлагане и то на неща, които биха ни донесли радост и би трябвало да се случват всеки ден, не понякога и не някое неясно утре.

Съдба, случайности и още нещо ...

Вярвате ли в Съдбата ?

Вярвате ли че в живота на човек има предопределени събития, или всичко е плод на смесица от случайности и нашите всекидневни решения.

По принцип аз съм привърженик на свободната воля и правото на избор, обаче в краткият ми житейски опит съм имал твърде много примери за някакво странно стечение на обстоятелствата и поредица от събития, които повечето хора биха нарекли Съдба, 'Карма' и така нататък.

Случвало ли ви се е да мислите за някого и в този момент той да ви се обади по телефона или да позвъни на вратата ви ?

Или пък да се запознаете с някого и да ви се струва, че го познавате поне от няколко години ?

Или да се случи нещо, което сте били почти 100% сигурни, че ще стане ?

Последно време живота ми е смесица от доста станни събития ... Като цяло винаги съм вярвал до някаква степен в предопределености.

Винаги съм имал странни усещания, когато нещо ще се случи ( да, знам, звучи като пълна лудост, излязла от някой филм или книга), обикновенно съм се оказвал прав. За жалост все за лоши неща ...

Напоследък наистина започвам да се чудя до колко животът ми е в моите ръце ( иска ми се да вярвам в това), твърде много неща не зависят от мен. Например приятелите - не само ти избираш дали някой да ти е приятел, а той теб също. Да не говорим за шанса да срещнеш конкретен човек ...

Както например се случи миналото лято на 12 Юли - един човек от Пловдив слезе от влака във Варна (беше дошъл за рожденният ден на един форум, по-скоро на Форумът с главно Ф защото е доста голяма част от сегашният ми живот), до тогава не го познавах, но в момента в който се видяхме, сякаш имаше връзка между нас ( приятелска връзка - не си мислете глупости).

Имах чувството, че го познавам поне от няколко години ... Прекарахме страхони няколко дена.

Към днешна дата, една година по-късно, вече спокойно мога да го нарека мой приятел и то един от най-добрите ми приятели. Странно как се стича животът, нали?

Друго такова странно събитие, което ме кара да се замислям е отношенията ми с една стара приятелка :) Да, с нея вече 2 пъти сме били заедно (в интимният смисъл на думата), но тогава все нещо не беше наред като цяло.

Първият път тя беше неопитна и уплашена от това което се случва и се стигна до нормалната развръзка за такива ситуации ... раздяла.

Вторият ни опит започна доста интересно, една случайна среща пред входа на морската градина във Варна, в доста труден за мен период. Но поради различни факти ... най-вече обречеността поради факта че тя смяташе да заминава да учи в чужбина, а аз вече бях решил, че ще се местя в София ... нещата така и не минаха на по-сериозно ниво. Естествено при това положение, което не устройваше никого от нас, ние се разделихме отново.

И тук идва най-интересната част ... няколко месеца по-късно подновихме отношенията си на приятелска основа. До тук добре, всичко беше прекрасно, излизахме си, пиехме си бирата и тн.

До момента, в който и двамата осъзнахме, че искаме да сме отново заедно ... до момента, в който осъзнахме (поне за себе си съм сигурен), че се обичаме ...

А сега нещата са различни. Сега може би имаме реален шанс да сме истински заедно. Тя се отказа от ходенето в чужбина и записва да учи в София, аз вече съм в София :)

Всякаш нещата се редят от само себе си. Е, да, но по закона на общата гадост защо трябва да ти е лесно, когато може да ти е трудно ...

Ще спестя подробностите, тъй като засягат твърде много трети неща, но като цяло има отежняващи фактори ...

Има и съмнения и от двама ни, дали това не е просто поредният път в който ще сме заедно за 2-3 месеца. Дали решението да се съберем, не е по-скоро продиктувано от факта, че и двамата сме в доста трудни периоди от живота си и имаме нужда от опора, любов и нежност.

Какво мисля аз ли ? 

В момента единствената мисъл, която е в главата ми е че я обичам. Че искам да съм с нея.

Че искам поне да опитам ... 

Проблемът е че не искам да я наранявам, съзнателно или не. Но според мен е време да си извадя главата от пясъка, да спра да се крия и да се изправя пред предизвикателствата на живота. Човек ако иска да получи нещо от този живот трябва да се бори и трябва да е готов да понесе последствията от действията си.

Стискам зъби, готов съм да дам всичко от себе си. Най-доброто от себе си.

Пък каквото сабя покаже.

Човек и промяна.. Равносметка една година по-късно

Продължението на този пост се проточи доста във времето, до голяма степен поради липса на време, муза и наличие на голям мързел :)

Но може би в забавянето се крие и положителна страна. Мина време, случиха ми се доста неща, голяма част от живота ми се промени.

Края на Есента на 2009 най-накрая взех дълго отлаганото решение да зарежа спокойствието, което си бях изградил във Варна ( завършил университета с добре платена работа) за да потегля към София, където да търся това което наистина искам - реализация и раздвижване на живота си като цяло.

Исках и все още го искам, да оставя нещо след себе си, да не съм просто един от многото.

За тази една година много неща се промениха и вътре в мен, най-накрая се отърсих от по-голямата част от страховете си и започнах да правя нещата които наистина ми харесват и ме карат да се чувствам жив.

Започнах да пътувам, да се виждам с приятели, да ходя по концерти ( усещането от AC/DC и Sonisphere ще ме топли доста дълго), да излизам сред природата на палатки и походчета. Като цяло да правя нещата които обичам.

Да както знаем без черно няма бяло. Добрите моменти са съпътствани от доста тежки месеци на постоянен стрес, напрежение и усилия покрай новата ми работа, но не се оплаквам. Идеални неща няма, а и все пак смятам, че за тези месеци научих доста ценни неща в професионален и още повече в личен план ( за себе си като цяло).

За тази една година се запознах с много интересни хора, които внесоха много нови положителни емоции в живота ми.

Като цяло съм доволен от постигнатото ... е да винаги може повече, но нека бъдем реалисти, дори малката крачка напред е много по-добре от голямото стоене на едно място в страх да не сбъркаш или пък в съмнения дали постигнатото ще си струва усилията.

Все още имам цели, които да гоня, мечти които да постигна, което е добре това означава, че ще имам стимул да продължавам да се боря.

Ще имам стимул да продължавам да живея ...

ПС: Поста стана малко, като биографична справка, но смятам, че понататъшните ми разсъждения(мдам ще опитам да отделя малко време и на блогът си) се нуждаят от основата какво се е случило с мен в последно време.

Толкова много ли искам от живота?

Всеки се е сблъсквал с въпросът: "Какво искам от живота?"

Напоследък си го задавам често, провокирано от една или друга случка в житова ми.

Отговите са изпъстрени със съмнението дали това, което искам е възможно и дали може да бъде постигнато в един 'кратък' човешки живот.

Искам жена, която да ме обича, да е нежна и внимателна с мен :) да може да ме глези и отпуска.
Искам жена, която да ме възбужда, да е страстна и огнена, да знае какво иска и как да го получи. Да иска мен :)
Искам жена, която да има нужда от мен, да съм нейна опора, нейният най-добър приятел.

Толкова много ли искам ?

Искам жена, която да обичам, да нямам съмнения в това, да не се изяждам вътрешно от въпроси като : "Заслужава ли всичко, което правя за нея?", "Глупак ли съм като и вярвам толкова много?", "Истина ли е това, което прави и казва, спрямо мен ?"

Толкова много ли искам ?

Може и да искам много, но нужно ли е да се задоволявам с по-малко ? Защо трябва да спирам да мечтая и да се стремя към нещо, само защото повечето хора биха ме сметнали за луд или глупак, а може би и двете :)

Исками се да вярвам в максимата, че "Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му" и да го допълним с "колкото са големи целите му".

Няма да спра да вярвам, да искам и да търся, ако спра, значи съм спрял да бъда себе си ....

А може би някой ден, ще я срещна или поне успешно, ще се залъжа, че съм я срещнал.

В крайна сметка дали ще има разлика кое от двете се е случило ?

Незнам, времето ще покаже.