Човек и промяна, разликата между живот и съществуване

Кой ли не си е задавал вечните въпроси:

Какъв е смисъла на Живота?
Защо съм тук?
Каква е моята цел в живота?

Отговорите се са индивидуални и се крият във всеки от нас.

За мен смисъла на живота е да се живее. Живеем за малките неща за миговете щастие в океана от трудности и мъка. Живеем за да оставим следа, да променим нещо да бъдем запомнени по някакъв начин.

Нещото от което най-много ме е страх, е да бъда забравен да не оставя нищо след себе си ...

Наясно ли сте колко човешки живота преминават, без никой да разбере за това. Без на някой да му пука дали този човек се е родил, живял и починал?! Без това да направи каквато и да е разлика за света и вселената като цяло.

Не искам това да се случи с мен. Не искам просто да 'преживея' живота си. Искам да Живея, да обичам, да страдам, да се радвам на малките неща.

Искам да обичам и някой да ме обича. Искам пълна близост без задръжки, без табута, без граници.

Искам да мога да се чувствам жив

Искам да дишам за някой и той да диша за мен, да делим един дъх ...

Искам да отгледам семейство без те да изпитват липси и грижи.

Искам да излизам с приятели, да ходя из планини, поля, гори и да се зареждам от природата.

Искам да мога да работя и да се развивам в сверата, която ми доставя удоволствие.

Искам да ходя на работа с усмивка и да се прибирам с такава.

Толкова много неща искам да постигна с Живота си, а имам толкова малко време ...

Не разбирам хора, които пилеят възможностите си. Които просто заравят глава в пясъка и оставят живота да ги подмине.

Не разбирам защо някой не би искал да се промени в положителна посока, дори когато той самия не се харесваи осъзнава, че трябва да промени нещо. И нямам в предвит цвета на косата си. Нуждата от промяна е под съзнателен сигнал човек да се развива, да не спира да тъпче на едно място. Защото както гласи един закон в икономиката:

'Ако не се развиваш, умираш' ( извинявам се за неточности ;)).

Ненавиждам хората, които казват:

Знам, че е така, но съм такъв. Не мога да се променя.

Не мога ? По-скоро е 'Не искам'. Всеки може да се промени стига да го поиска, всеки човек може да се развива. Ако не харесваш нещо в себе си промени го. Не се оплаквай а действай. Има една проста истина, ако ти не харесваш себе си, никой няма да те хареса. Ако обаче ти си уверен и спокоен, другите ще го усетят и ще те харесът такъв какъвто си ;)

...

Следва продължение ;)

Слънце след буря ...

Незнам кога точно и как, но с времето се научих да заглаждам вътрешните си противоречия доста бързо. Рядко позволявам на негативните емоции да вземат връх, но понякога човек има нужда да изживее катарзис ( пречистващо преживяване със силно емоционален заряд).
Винаги съм намирал за изключително неуместно и глупаво да задържаш нещо в себе си, да го таиш и прикриваш докато накрая не се сринеш под тежестта на всичко лошо случило ти се някога.
Поне за мен много по-добрия вариант е да изживяваш нещата тогава когато са се случили. Ако ти е весело се смееш, ако ти е тъжно плачеш, ако ти се крещи крещиш. Прикриването на емоции затормозява психиката :)

Всеки знае, старата мъдрост "Споделена Тревога е половин Тревога", но толкова малко хора я спазват. А споделянето наистина помага.
Да никой няма да седне и да ти реши проблемите вместо теб. Но дори самия процес на изслушване помага, понякога решението е в главата ти, но трябва да бъдеш подтикнът да го извадиш на яве. Един разговор с човек, който те разбира върши чудеса.

Естествено се отклоних от идеята на пост-а :) А каква беше идеята ще попитате вие?
Идеята е, че дори след най-лошото винаги идва добро, дори след най-силната буря, пеква слънце. А дори понякога от лошото се 'ражда' нещо красиво. Както Дъгата се появява след буря.

Затова човеке не трябва да падаш духом, независимо какво ти поднася живота, не трябва да падаш на колене. А ако се случи да паднеш, ставаш и продължаваш напред с високо вдигната глава. Защото ако си забил поглед в земята как ще видиш, ако някой Ангел слезе при теб от Небето ;)

Ще кажете, че това са пълни глупости, че това не се случва ... Случва се днес срещнах моя Ангел, който ме извади от ямата на ориста в която се бях вкарал.

Това затвърждава становището ми, че след всеки Лош момент следва Добър.

А и какво е Доброто без лошото ... но това вече е друга тема, която няма да разисквам сега :)

Благодаря ти Ангелче, че донесе спасение на изтерзаната ми душа.

 

Simmolation or Just a Dream of Reality

Винаги съм се чудел, какво ли е да изливаш мислите си на парче хартия ( в случея е доста образно казано).

Вечерта е с доста странен отенък на чувства и мисли изпълващи главата ми, особено щом съм седнал да пиша това :)

Не че ми липсват мисли, за записване, просто никога не съм вярвал, че съм достъчно добър в изливането на писмено слово, не че съм и бог знае какъв оратор. Но явно емоционалния заряд от последните няколко дни си казва думата.

Случвало ли ти си е да изпаднеш в едно странно състояние, да си сам, но не просто сам, а сам сред хора, сред приятелите си дори ...

Седиш в пълна стая с хора, много хора. Хора които са ти познати, някои дори приятели, разговорите текат, някои се смеят. Дори ти говорят, но ти се чувстваш сам. Сам сред чужди, чужд сред свои ...

Времето тече, разговорите продължават, но сякаш усещаш че на никой няма да липсваш ако не си там ... дори на тези които се 'радват' на компанията ти са някак отдалечени.

И се чувстваш сам, защото няма кой да прегърнеш ...няма на кой да прошепнеш две толкова прости и същевременно толкова изпълнение със смисъл думи 'Обичам те'.

Сам си защото копнееш за човек с който е в състояние да разбере и най-съкровенните ти мисли само от половин дума, да те изслушва без да подлага и една дума на съмнение, защото знае че го обичаш и не би го излъгал за нищо на света. Защото знае, че за теб той е всичко за което си мечтал и не би си позволил да поругаеш доверието му нито да го нараниш или обидиш за нищо на света.

Това чувство те кара да се хапеш от яд, да крещиш вътрешно и те убива бавно ден след ден. Най-вече те убива факта, че няма с кого да споделиш болката, мислите които прехвърчат в главата ти. Интерпретации на тема ... любов, приятелство, болка, страх, самота. Имаш чувството, че никой не те разбира, та дори понякога се хващаш в мисли, как на никой нему пука.

Естествено това е само в главата ти, но има ли значение? За теб няма, главата си е твоя и е винаги с теб.

Но както винаги слънцето изгрява отново, идва следващия ден ... и той носи нови емоции. Срещи със стари приятели, преоткриване на неугаснали чувства ... човек който успява да те разбере ... или поне да те изслуша.

И ти се успокояваш, дори си позволяваш дребна усмивчица, капка надежда, че утрешния ден ще е по-добър от предишния. Изправяш се бавно от калта в която собственоръчно си се вкарал и се насочваш към залеза на този така изпълнен с мисли, чувтва и емоции ден.

С болка в душата, но и с надежда, за по-добро утре ... за любовта която чака зад ъгала на необозримите възможности ...