Съдба, случайности и още нещо ...

Вярвате ли в Съдбата ?

Вярвате ли че в живота на човек има предопределени събития, или всичко е плод на смесица от случайности и нашите всекидневни решения.

По принцип аз съм привърженик на свободната воля и правото на избор, обаче в краткият ми житейски опит съм имал твърде много примери за някакво странно стечение на обстоятелствата и поредица от събития, които повечето хора биха нарекли Съдба, 'Карма' и така нататък.

Случвало ли ви се е да мислите за някого и в този момент той да ви се обади по телефона или да позвъни на вратата ви ?

Или пък да се запознаете с някого и да ви се струва, че го познавате поне от няколко години ?

Или да се случи нещо, което сте били почти 100% сигурни, че ще стане ?

Последно време живота ми е смесица от доста станни събития ... Като цяло винаги съм вярвал до някаква степен в предопределености.

Винаги съм имал странни усещания, когато нещо ще се случи ( да, знам, звучи като пълна лудост, излязла от някой филм или книга), обикновенно съм се оказвал прав. За жалост все за лоши неща ...

Напоследък наистина започвам да се чудя до колко животът ми е в моите ръце ( иска ми се да вярвам в това), твърде много неща не зависят от мен. Например приятелите - не само ти избираш дали някой да ти е приятел, а той теб също. Да не говорим за шанса да срещнеш конкретен човек ...

Както например се случи миналото лято на 12 Юли - един човек от Пловдив слезе от влака във Варна (беше дошъл за рожденният ден на един форум, по-скоро на Форумът с главно Ф защото е доста голяма част от сегашният ми живот), до тогава не го познавах, но в момента в който се видяхме, сякаш имаше връзка между нас ( приятелска връзка - не си мислете глупости).

Имах чувството, че го познавам поне от няколко години ... Прекарахме страхони няколко дена.

Към днешна дата, една година по-късно, вече спокойно мога да го нарека мой приятел и то един от най-добрите ми приятели. Странно как се стича животът, нали?

Друго такова странно събитие, което ме кара да се замислям е отношенията ми с една стара приятелка :) Да, с нея вече 2 пъти сме били заедно (в интимният смисъл на думата), но тогава все нещо не беше наред като цяло.

Първият път тя беше неопитна и уплашена от това което се случва и се стигна до нормалната развръзка за такива ситуации ... раздяла.

Вторият ни опит започна доста интересно, една случайна среща пред входа на морската градина във Варна, в доста труден за мен период. Но поради различни факти ... най-вече обречеността поради факта че тя смяташе да заминава да учи в чужбина, а аз вече бях решил, че ще се местя в София ... нещата така и не минаха на по-сериозно ниво. Естествено при това положение, което не устройваше никого от нас, ние се разделихме отново.

И тук идва най-интересната част ... няколко месеца по-късно подновихме отношенията си на приятелска основа. До тук добре, всичко беше прекрасно, излизахме си, пиехме си бирата и тн.

До момента, в който и двамата осъзнахме, че искаме да сме отново заедно ... до момента, в който осъзнахме (поне за себе си съм сигурен), че се обичаме ...

А сега нещата са различни. Сега може би имаме реален шанс да сме истински заедно. Тя се отказа от ходенето в чужбина и записва да учи в София, аз вече съм в София :)

Всякаш нещата се редят от само себе си. Е, да, но по закона на общата гадост защо трябва да ти е лесно, когато може да ти е трудно ...

Ще спестя подробностите, тъй като засягат твърде много трети неща, но като цяло има отежняващи фактори ...

Има и съмнения и от двама ни, дали това не е просто поредният път в който ще сме заедно за 2-3 месеца. Дали решението да се съберем, не е по-скоро продиктувано от факта, че и двамата сме в доста трудни периоди от живота си и имаме нужда от опора, любов и нежност.

Какво мисля аз ли ? 

В момента единствената мисъл, която е в главата ми е че я обичам. Че искам да съм с нея.

Че искам поне да опитам ... 

Проблемът е че не искам да я наранявам, съзнателно или не. Но според мен е време да си извадя главата от пясъка, да спра да се крия и да се изправя пред предизвикателствата на живота. Човек ако иска да получи нещо от този живот трябва да се бори и трябва да е готов да понесе последствията от действията си.

Стискам зъби, готов съм да дам всичко от себе си. Най-доброто от себе си.

Пък каквото сабя покаже.

Човек и промяна.. Равносметка една година по-късно

Продължението на този пост се проточи доста във времето, до голяма степен поради липса на време, муза и наличие на голям мързел :)

Но може би в забавянето се крие и положителна страна. Мина време, случиха ми се доста неща, голяма част от живота ми се промени.

Края на Есента на 2009 най-накрая взех дълго отлаганото решение да зарежа спокойствието, което си бях изградил във Варна ( завършил университета с добре платена работа) за да потегля към София, където да търся това което наистина искам - реализация и раздвижване на живота си като цяло.

Исках и все още го искам, да оставя нещо след себе си, да не съм просто един от многото.

За тази една година много неща се промениха и вътре в мен, най-накрая се отърсих от по-голямата част от страховете си и започнах да правя нещата които наистина ми харесват и ме карат да се чувствам жив.

Започнах да пътувам, да се виждам с приятели, да ходя по концерти ( усещането от AC/DC и Sonisphere ще ме топли доста дълго), да излизам сред природата на палатки и походчета. Като цяло да правя нещата които обичам.

Да както знаем без черно няма бяло. Добрите моменти са съпътствани от доста тежки месеци на постоянен стрес, напрежение и усилия покрай новата ми работа, но не се оплаквам. Идеални неща няма, а и все пак смятам, че за тези месеци научих доста ценни неща в професионален и още повече в личен план ( за себе си като цяло).

За тази една година се запознах с много интересни хора, които внесоха много нови положителни емоции в живота ми.

Като цяло съм доволен от постигнатото ... е да винаги може повече, но нека бъдем реалисти, дори малката крачка напред е много по-добре от голямото стоене на едно място в страх да не сбъркаш или пък в съмнения дали постигнатото ще си струва усилията.

Все още имам цели, които да гоня, мечти които да постигна, което е добре това означава, че ще имам стимул да продължавам да се боря.

Ще имам стимул да продължавам да живея ...

ПС: Поста стана малко, като биографична справка, но смятам, че понататъшните ми разсъждения(мдам ще опитам да отделя малко време и на блогът си) се нуждаят от основата какво се е случило с мен в последно време.

Толкова много ли искам от живота?

Всеки се е сблъсквал с въпросът: "Какво искам от живота?"

Напоследък си го задавам често, провокирано от една или друга случка в житова ми.

Отговите са изпъстрени със съмнението дали това, което искам е възможно и дали може да бъде постигнато в един 'кратък' човешки живот.

Искам жена, която да ме обича, да е нежна и внимателна с мен :) да може да ме глези и отпуска.
Искам жена, която да ме възбужда, да е страстна и огнена, да знае какво иска и как да го получи. Да иска мен :)
Искам жена, която да има нужда от мен, да съм нейна опора, нейният най-добър приятел.

Толкова много ли искам ?

Искам жена, която да обичам, да нямам съмнения в това, да не се изяждам вътрешно от въпроси като : "Заслужава ли всичко, което правя за нея?", "Глупак ли съм като и вярвам толкова много?", "Истина ли е това, което прави и казва, спрямо мен ?"

Толкова много ли искам ?

Може и да искам много, но нужно ли е да се задоволявам с по-малко ? Защо трябва да спирам да мечтая и да се стремя към нещо, само защото повечето хора биха ме сметнали за луд или глупак, а може би и двете :)

Исками се да вярвам в максимата, че "Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му" и да го допълним с "колкото са големи целите му".

Няма да спра да вярвам, да искам и да търся, ако спра, значи съм спрял да бъда себе си ....

А може би някой ден, ще я срещна или поне успешно, ще се залъжа, че съм я срещнал.

В крайна сметка дали ще има разлика кое от двете се е случило ?

Незнам, времето ще покаже.

Човек и промяна, разликата между живот и съществуване

Кой ли не си е задавал вечните въпроси:

Какъв е смисъла на Живота?
Защо съм тук?
Каква е моята цел в живота?

Отговорите се са индивидуални и се крият във всеки от нас.

За мен смисъла на живота е да се живее. Живеем за малките неща за миговете щастие в океана от трудности и мъка. Живеем за да оставим следа, да променим нещо да бъдем запомнени по някакъв начин.

Нещото от което най-много ме е страх, е да бъда забравен да не оставя нищо след себе си ...

Наясно ли сте колко човешки живота преминават, без никой да разбере за това. Без на някой да му пука дали този човек се е родил, живял и починал?! Без това да направи каквато и да е разлика за света и вселената като цяло.

Не искам това да се случи с мен. Не искам просто да 'преживея' живота си. Искам да Живея, да обичам, да страдам, да се радвам на малките неща.

Искам да обичам и някой да ме обича. Искам пълна близост без задръжки, без табута, без граници.

Искам да мога да се чувствам жив

Искам да дишам за някой и той да диша за мен, да делим един дъх ...

Искам да отгледам семейство без те да изпитват липси и грижи.

Искам да излизам с приятели, да ходя из планини, поля, гори и да се зареждам от природата.

Искам да мога да работя и да се развивам в сверата, която ми доставя удоволствие.

Искам да ходя на работа с усмивка и да се прибирам с такава.

Толкова много неща искам да постигна с Живота си, а имам толкова малко време ...

Не разбирам хора, които пилеят възможностите си. Които просто заравят глава в пясъка и оставят живота да ги подмине.

Не разбирам защо някой не би искал да се промени в положителна посока, дори когато той самия не се харесваи осъзнава, че трябва да промени нещо. И нямам в предвит цвета на косата си. Нуждата от промяна е под съзнателен сигнал човек да се развива, да не спира да тъпче на едно място. Защото както гласи един закон в икономиката:

'Ако не се развиваш, умираш' ( извинявам се за неточности ;)).

Ненавиждам хората, които казват:

Знам, че е така, но съм такъв. Не мога да се променя.

Не мога ? По-скоро е 'Не искам'. Всеки може да се промени стига да го поиска, всеки човек може да се развива. Ако не харесваш нещо в себе си промени го. Не се оплаквай а действай. Има една проста истина, ако ти не харесваш себе си, никой няма да те хареса. Ако обаче ти си уверен и спокоен, другите ще го усетят и ще те харесът такъв какъвто си ;)

...

Следва продължение ;)

Слънце след буря ...

Незнам кога точно и как, но с времето се научих да заглаждам вътрешните си противоречия доста бързо. Рядко позволявам на негативните емоции да вземат връх, но понякога човек има нужда да изживее катарзис ( пречистващо преживяване със силно емоционален заряд).
Винаги съм намирал за изключително неуместно и глупаво да задържаш нещо в себе си, да го таиш и прикриваш докато накрая не се сринеш под тежестта на всичко лошо случило ти се някога.
Поне за мен много по-добрия вариант е да изживяваш нещата тогава когато са се случили. Ако ти е весело се смееш, ако ти е тъжно плачеш, ако ти се крещи крещиш. Прикриването на емоции затормозява психиката :)

Всеки знае, старата мъдрост "Споделена Тревога е половин Тревога", но толкова малко хора я спазват. А споделянето наистина помага.
Да никой няма да седне и да ти реши проблемите вместо теб. Но дори самия процес на изслушване помага, понякога решението е в главата ти, но трябва да бъдеш подтикнът да го извадиш на яве. Един разговор с човек, който те разбира върши чудеса.

Естествено се отклоних от идеята на пост-а :) А каква беше идеята ще попитате вие?
Идеята е, че дори след най-лошото винаги идва добро, дори след най-силната буря, пеква слънце. А дори понякога от лошото се 'ражда' нещо красиво. Както Дъгата се появява след буря.

Затова човеке не трябва да падаш духом, независимо какво ти поднася живота, не трябва да падаш на колене. А ако се случи да паднеш, ставаш и продължаваш напред с високо вдигната глава. Защото ако си забил поглед в земята как ще видиш, ако някой Ангел слезе при теб от Небето ;)

Ще кажете, че това са пълни глупости, че това не се случва ... Случва се днес срещнах моя Ангел, който ме извади от ямата на ориста в която се бях вкарал.

Това затвърждава становището ми, че след всеки Лош момент следва Добър.

А и какво е Доброто без лошото ... но това вече е друга тема, която няма да разисквам сега :)

Благодаря ти Ангелче, че донесе спасение на изтерзаната ми душа.

 

Simmolation or Just a Dream of Reality

Винаги съм се чудел, какво ли е да изливаш мислите си на парче хартия ( в случея е доста образно казано).

Вечерта е с доста странен отенък на чувства и мисли изпълващи главата ми, особено щом съм седнал да пиша това :)

Не че ми липсват мисли, за записване, просто никога не съм вярвал, че съм достъчно добър в изливането на писмено слово, не че съм и бог знае какъв оратор. Но явно емоционалния заряд от последните няколко дни си казва думата.

Случвало ли ти си е да изпаднеш в едно странно състояние, да си сам, но не просто сам, а сам сред хора, сред приятелите си дори ...

Седиш в пълна стая с хора, много хора. Хора които са ти познати, някои дори приятели, разговорите текат, някои се смеят. Дори ти говорят, но ти се чувстваш сам. Сам сред чужди, чужд сред свои ...

Времето тече, разговорите продължават, но сякаш усещаш че на никой няма да липсваш ако не си там ... дори на тези които се 'радват' на компанията ти са някак отдалечени.

И се чувстваш сам, защото няма кой да прегърнеш ...няма на кой да прошепнеш две толкова прости и същевременно толкова изпълнение със смисъл думи 'Обичам те'.

Сам си защото копнееш за човек с който е в състояние да разбере и най-съкровенните ти мисли само от половин дума, да те изслушва без да подлага и една дума на съмнение, защото знае че го обичаш и не би го излъгал за нищо на света. Защото знае, че за теб той е всичко за което си мечтал и не би си позволил да поругаеш доверието му нито да го нараниш или обидиш за нищо на света.

Това чувство те кара да се хапеш от яд, да крещиш вътрешно и те убива бавно ден след ден. Най-вече те убива факта, че няма с кого да споделиш болката, мислите които прехвърчат в главата ти. Интерпретации на тема ... любов, приятелство, болка, страх, самота. Имаш чувството, че никой не те разбира, та дори понякога се хващаш в мисли, как на никой нему пука.

Естествено това е само в главата ти, но има ли значение? За теб няма, главата си е твоя и е винаги с теб.

Но както винаги слънцето изгрява отново, идва следващия ден ... и той носи нови емоции. Срещи със стари приятели, преоткриване на неугаснали чувства ... човек който успява да те разбере ... или поне да те изслуша.

И ти се успокояваш, дори си позволяваш дребна усмивчица, капка надежда, че утрешния ден ще е по-добър от предишния. Изправяш се бавно от калта в която собственоръчно си се вкарал и се насочваш към залеза на този така изпълнен с мисли, чувтва и емоции ден.

С болка в душата, но и с надежда, за по-добро утре ... за любовта която чака зад ъгала на необозримите възможности ...